„Три бащини заръки имам до тебе и искам да се закълнеш, че ще ги изпълниш. Не те ли хванат турците, ще ги забравиш. Ала никой не знае божиите пътища. И тъй, слушай! Ако те хванат турците, когато те поведат, на излизане от долината ще минете по Сюлейманаговия каменен мост. Първата ми заръка е, като минавате по моста, вързан-невързан, да се хвърлиш в бързея. Водата ще те отвлече. Може да те удави, може да те изхвърли жив, ала никой не ще те намери, ни жив, ни трупа ти, защото по брега на реката няма път. Запомни ли?

– Запомних, татко – рече Мирчо.

А Манол помълча, преди да каже втората си заръка:

– Втората ми заръка е, ако не можеш да се хвърлиш от моста, щом стигнете Милото господи, спри се и се обърни назад. Все едно че искаш да видиш за последен път Елинденя. Обърни се така, че гърдите ти да бъдат към каменните кръстове. Аз ще съм скрит в гробищата и ще те устреля право в сърцето. Да стоиш и да не мърдаш.

– Ами ще можеш ли да избягаш? – попита Мирчо.

– Гората е до мене. И да ме настигнат, то ще са двама-трима. Ще ги заколя курбан за тебе.

– А каква е третата ти заръка? – запита го момчето.

– Третата ми заръка е, ако не се хвърлиш от моста и ако не те убия горе на Милото господи, щом се стесни пътят при Девицата, да скочиш в пропастта. Там хората могат да вървят само един след друг. Ако смогнеш, дръпни някой след себе си. Водата може да те влече и да те извлече жив. Ръката ми може да трепне и да не те улуча в сърцето. Ала от пропастта жив няма да излезеш. Там се хвърлила някога една девойка, затова на скалата й викат Девицата. Щом е можала да се хвърли жена, какво остава за тебе? Това са те, трите ми бащини заръки. Чу ли ги, татьовото?

– Чух, тате – отвърна момчето.

– А сега закълни се – рече Манол. – Закълни се върху костите на майка си и върху този нож.”
И Манол изтегли широкия нож, с който разкопа гроба, избърса го в наметалото си и го сложи върху сандъчето. А когато момчето отвори уста, спря го и рече:

– Чакай! И се обърна към мене:

– Отче, ти нали носеше свещени книги в торбата си? Дай една, да хване по-здраво клетвата.

Отговорих му:

– Нося, ала са само от стария завет. И Соломоновия еклесиаст нося.

– Нищо – рече Манол, – той нали е бил християнин.

– Цар Соломон е живял преди Христа.

– Все едно. Важното е, че не е бил турчин.

И аз сложих книгата на мъдрия и отчаян цар върху сандъчето с костите, до ножа, и Мирчо се закле върху кости, нож и еклесиаста, като повтаряше дума по дума това, каквото речеше преди него баща му. Аз стоях безпомощен край тях и все още ми се струваше, че съм пеленаче, както след песента на чановете. И Мирчо ми се стори по-стар от мене.
А на края баща му вдигна ръка, та го погали по сведената глава за пръв път, откак се срещнаха.“

„Време разделно“ – Антон Дончев

Харесайте страницата ни във Facebook ТУК

Последвайте ни в Telegram ТУК