Започнете днешния си ден по възможно най-добрия начин! Поезията винаги ни зарежда и ни кара да бъдем одухотворени и вдъхновени. Именно поради това обичаме да ви споделяме хубави откъси от най-добрата поезия на България.

В случая ще ви напомним за едни прекрасни стихове на несравнимия и неповторим Пейо Яворов.

Той завинаги ще остане един от най-обичаните и тачени поети на България. Каквото и да кажем за неговата лирика, просто ще бъде малко. Не сте ли съгласни?

Нека оставим неговите думи да говорят сами за себе си. Насладете се на стихотворението „Мечта“:

Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,

наяве ли – не зная; а беше нощ година,

че мъка, като огън, самотен ме гореше.

Тогава ми се мярна… Така на бедуина,

в пустинята изгубен, се мерне палма млада

и мисли той: при нея кристал-вода извира

и бърза той към нея на отдих и прохлада,

а то мираж – от палма следа се не намира.

  И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз

  и мисля те, и мисля – и чезна оттогаз.

По кротък лик те имам сестрица на луната,

зора през май нарекох усмивката ти блага,

да помня твоя поглед – аз гледам небесата,

гласа ти за да чувам – запрях си птичка драга…

На розата обикнах мириса ароматен,

че в него има нещо от твоя дъх небесен;

пленява ме зефирът – и как е той приятен,

как сладичко ми шепне за тебе мит чудесен.

  А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,

  но всякога и всичко на питане мълчи.

Реша да те подиря. Залутан сред тълпата –

на страстите житейски попаднал в маскарада,

аз искам да узная под маските лицата…

Но ти ли там ще бъдеш? И мъка ме напада,

змия сърце ми гризе, че пак не те намирам.

Сред весели другари от чашата кипяща

тогаз утеха искам… но сякаш те съзирам

изправена край мене замислена, скърбяща –

  и бягам аз разкаян; и само господ знай,

  какво в безсънни нощи тогава ме терзай…