Ще си умра с отворени очи…
Затуй ли пропилях живот до тука —
да видя как събратът ми клечи
и рови за коматче хляб в боклука
Затуй ли минах своя път нелек?
За да съзра как някой сгромолясва
най-светлата мечта от памтивек
за свобода, за равенство и братство?
Ни равенство, ни братство… И какво?
Затуй пък — свобода?… Но дращи суха
като огризка тя от пиршество,
в което други пълнят си търбуха.
Един от глад умира, друг преял,
с кола на принц край него профучава…
Не в кофата, бедняко прегладнял,
в душата ми бръкни — за идеал!
Знай, по-спокоен ще умра тогава.
28. IX. 1994 г
One thought on “„Празник на поезията“: едно докосващо стихотворение от Дамян Дамянов”