Пиша това писмо с голяма мъка. Вече се чувствам в безизходица. Имам син на 32 години, който явно още не може да разбере, че е пораснал и трябва да се грижи за себе си. Аз съм на 68 години, но продължавам да го издържам и да му давам пари за елементарни нужди. Вече съм пенсионер, но заработвам оттук-оттам допълнителни пари. Но почти всичко давам за сина.

Синът ми не е безделник. Работи и не е оставал без работа. Но не може да си разпределя бюджета. Вземе ли заплата, скоро след това вече няма пари. Налага се аз да му покривам елементарни разходи, а вече съм възрастна и не ми остават сили. Не знам вече какво да правя.

Синът ми от 5 години не живее с мен и баща му. На квартира е с приятелката си, с която са заедно от 7 години. Все го питам няма ли да се женят, но той ми отговаря, че това било отживелица. А аз ще питам – какво е това, когато ми се налага да му плащам сметките и да му давам пари едно кафе да изпие, дето се вика?

Явно той мисли, че понеже сме му родители, ние сме длъжни до края на живота си да го издържаме. Той не разбира, че с баща му сме пенсионери и нямаме толкова средства. А и не е правилно на подобна възраст той да има нужда от нашите пари. Здрав и прав е, трябва да може сам да си изкарва достатъчно и да си определя бюджета. А не да харчи пари за глупости.

Сега пък ни иска 2000 лева, понеже искал с приятелката да отидат на почивка в Куба. А аз не искам ли на почивка? Цял живот работя, но никой не ме пита, дали съм почивала скоро или не съм. Как да му ги дам тези 2000 лева, като ги нямам. А зная, че ако му откажа, той ще ми се сърди.

Кажете ми, какво да сторя в подобна ситуация? Направо не зная…

Величка, Пловдив